Колко от живота си пропускаме днес, когато имаме предимно мисли за миналото?
„По-често страдаме от представата си, отколкото от самата действителност.“
Сенека, „Нравствени писма до Луцилий“, писмо 13.
Колко често се случва да преживяваме отново разговор, който отдавна е приключил? Да се връщаме към думи, които сме изрекли, или към онези, които сме премълчали? Да си представяме какво би станало, ако бяхме постъпили различно, ако бяхме взели друго решение, ако бяхме разпознали навреме нечии намерения?
А колко често се тревожим за неща, които все още не са се случили?
Представяме си трудни разговори, възможни провали, загуби, разочарования. Изграждаме цели сценарии за бъдещето, преживяваме емоциите, които те биха предизвикали, и понякога стигаме до изтощение, без в действителността да се е случило нищо от онова, което ни плаши.
Преди близо две хилядолетия римският философ Сенека обръща внимание на тази особеност на човешката природа.
В петото си писмо до Луцилий той пише:
„Ние, хората, се измъчваме както за онова, което предстои, така и за онова, което е отминало.“
И продължава с едно забележително наблюдение:
„Паметта възкресява мъките на страха, а предвиждането ги изпреварва.“
В тези думи се съдържа прозрение, което и съвременната психология продължава да изследва: човек може да изпитва съвсем реално страдание в отговор на събития, които вече не съществуват, или на такива, които съществуват единствено като възможност.
Когато миналото продължава да управлява настоящето
Миналото има една особеност. То е необратимо, но психологическото ни отношение към него непрекъснато се променя.
Можем да се връщаме към една и съща ситуация десетки пъти, да я анализираме, да търсим обяснения, да обвиняваме себе си или другите. Понякога това ни помага да осмислим преживяното. Друг път се превръща в безкрайно мисловно въртене около въпроси, на които вече няма как да получим отговор..отново мисли за миналото.
„Защо позволих това?“
„Защо не си тръгнах по-рано?“
„Защо не казах какво мисля?“
„Как можах да не забележа?“
Особено болезнено е, когато оценяваме миналите си решения със знанията и опита, които притежаваме днес.
Забравяме, че тогава сме били други хора с друга опитност…към онзи момент. Разполагали сме с различна информация, различни възможности и различна степен на психологическа зрялост.
Това не означава да се освобождаваме от отговорност за грешките си, защото именно отговорността ни позволява да се учим от миналото. Самообвинението може да ни задържи в него.
Има съществена разлика между това да си спомняме и да живеем непрекъснато в спомена.
Първото е естествена част от човешкия опит. Второто понякога се превръща в начин да отлагаме срещата със собствения си живот такъв, какъвто е днес.
Не позволявй бъдещето да се превърне в източник на страдание
Човешкият ум притежава удивителната способност да предвижда.
Благодарение на нея планираме, поставяме си цели, разпознаваме опасности и се подготвяме за трудности.
Но същата тази способност може да се превърне в източник на постоянна тревожност.
Проблемът не е, че мислим за бъдещето, а когато започнем да възприемаме собствените си предположения като сигурни факти.
„Ами ако не успея?“
„Ами ако ме отхвърлят?“
„Ами ако загубя всичко, което съм постигнала?“
„Ами ако взема грешното решение?“
Постепенно възможността започва да придобива тежестта на действителност.
Тялото реагира с напрежение, мислите се ускоряват, вниманието се насочва към потенциалните заплахи.
Помисли:
Колко от тревогите, които преживяваме днес, са свързани с действителен проблем и колко с опитите ни да предвидим и контролираме онова, което все още не знаем?
Разбира се, не всяка тревога е безпочвена. Понякога опасността е реална, а притеснението ни подтиква към необходимите действия.
Но има разлика между подготовката за възможна трудност и това да го преживявате мислено отново и отново.
Подготовката предполага действие.
Тревожното предъвкване на едни и същи сценарии често създава усещане за активност, без непременно да ни приближава към решение.
А какво се случва с настоящето?
Сенека стига до една особено провокативна мисъл:
„Настоящето само по себе си не може да направи никого нещастен.“
Тук бих искала да направя важно уточнение.
От психологическа гледна точка това твърдение не бива да се приема буквално.
Човек може да страда в настоящето. Може да преживява физическа болка, загуба, насилие, тежко заболяване или реална житейска криза.
Би било нечувствително да му кажем, че страданието му съществува единствено в мислите.
Но в думите на Сенека има друга ценна идея.
Към болката от онова, което действително преживяваме, понякога прибавяме болката от всичко, което си спомняме, предвиждаме или се страхуваме, че може да се случи.
Не винаги можем да променим обстоятелствата. Не можем да отменим миналото, нито да си гарантираме определено бъдеще.
Но можем постепенно да се научим да разпознаваме кога мисълта ни помага да разберем действителността и кога започва да ни отдалечава от нея.
Можем да се запитаме:
Това, което ме тревожи в момента, действително ли се случва?
Разполагам ли с факти, или правя предположения?
Има ли нещо, което мога да направя сега?
Ако не мога да променя ситуацията, как бих могъл да се погрижа за себе си, докато преминавам през нея?
Тези въпроси няма да премахнат всички тревоги. Но могат да ни помогнат да разграничим реалността от собствените си интерпретации.
Един от най-незабележимите начини, по които пропускаме живота си, е постоянното очакване на някакъв бъдещ момент.
Когато разрешим проблемите.
Когато постигнем финансова сигурност.
Когато децата пораснат.
Когато намерим подходящия човек.
Когато отслабнем, сменим работата си, придобием повече увереност или най-после почувстваме, че всичко е наред.
Поставяме живота си в зависимост от условия, които непрекъснато се променят.
И докато чакаме момента, в който ще можем спокойно да живеем, времето продължава да минава.
Разбира се, човек има нужда от цели. Има нужда да се развива, да планира, да изгражда бъдещето си.
Но животът не е само онова, към което се стремим.
Той е и всичко, което се случва, докато се стремим.Разговорът, който водим разсеяно.
Човекът до нас, когото приемаме за даденост. Малките възможности, които пропускаме, защото вниманието ни е заето с големите проблеми.
Решението, което отлагаме от страх да не сгрешим.
Промяната, която знаем, че е необходима, но все още не сме намерили смелост да предприемем.
Може би едно от най-важните умения, които човек може да развие, е способността да присъства в собствения си живот, без непрекъснато да се опитва да избяга от неговата несигурност.
Защото миналото има своето място и то може да ни даде опит.
Бъдещето също има своето място, то може да ни даде посока.
Но настоящето е единственото време, в което можем да превърнем наученото в действие. И може би въпросът, който си заслужава да си зададем днес, не е как да престанем да мислим за вчера или за утре.
А нещо много по-съществено:
Докато съжалявам за живота, който не съм изживяла, докато имам предимно мисли за миналото и се тревожа за живота, който предстои, какво правя с живота, който имам сега?
